Барнаби Ръдж

В комините на изгубените стаи лястовици бяха свивали гнездата си в продължение на много дълга година и от най-ранната пролет до най-новата есен в колоните цвърчеха и цвърчаха цели колонии врабчета. Имаше повече гълъби около мрачния двор на конюшнята и външните постройки, отколкото някой друг, освен хазяинът, можеше да изчисли. Колелещите и обикалящи полети на мръсотии, фентъли, барабани и пеперуди може би не бяха съвсем в съответствие с гроба и трезвостта на сградата, но монотонното гукане, което не спираше да се повдига от някои от тях по цял ден, беше подходящо то точно и сякаш го приспи. Със своите надвиснали истории, сънливи малки стъклени стъкла и изпъкнало лице и изпъкнало над пътеката, старата къща изглеждаше така, сякаш кимаше в съня си. Наистина, не се нуждаеше от много голяма фантазия, за да открие в него други прилики с човечеството. Тухлите, от които е построена, първоначално са били наситено тъмночервени, но са станали жълти и обезцветени като кожа на старец; здравите дървени части бяха изгнили като зъби; и тук-там бръшлянът, като топла дреха, за да го утеши във възрастта си, обгръща плътно зелените си листа около износените от времето стени.